МОЯТА СРЕДА
Израснах в среда, където не беше естествено да се говори открито за емоции, чувства или тревожни преживявания, защото никой не знаеше как, и аз не ги обвинявам. Но, в резултат на това, изпаднах в депресивен период, преминах през няколко различни вида терапии и се борех с паник атаки, които често се усещаха твърде непосилни за справяне. Като дете просто попиваш поведението и моделите, които виждаш около себе си. И тъй като не бях наясно с възможностите, бях насочван от постоянното движение на външната среда. В един момент, когато се справях с интензивна и непосилна ситуация, ми подадоха книга от бивш приятел. Не бих се нарекъл читател, но човекът, който ми я зае, спомена, че тя съдържа седмични приложими стъпки към лични прозрения и развитие, и това предизвика интереса ми. Никога не бях чувал за нещо подобно. Бях спънат, защото трябваше да знам какво мога да направя, а само думите вече нямаше да ми помогнат. Приех я и продължих по пътя си.

МОМЕНТЪТ, В КОЙТО ВСИЧКО СЕ ПРОМЕНИ
Когато се прибрах и я отворих, бързо станах обсебен от четенето до самия днешен ден. За първи път от много време се почувствах истински разбран по начин, който никога преди не бях изпитвал, от някой, който дори не е там. Думите сякаш резонираха в сърцето ми, създавайки пространство, което не смятах за възможно, място отвъд болката, стреса и тревожността. Място, където намерих надежда и може би дори намерих нещо по-важно от собствената си болка. Надежда нещата да се подобрят. Тогава започнах да осъзнавам, че може да има начини да преодолея всичко, през което бях преминал. Докато все още се справях с фрустрация, гняв и изолация, които изглеждаха безкрайни, открих, че има други начини да създам поведението, което исках, и да регулирам онова, което ме задържаше. Когато стъпих в свят на структура, тишина и предвидимост, никога не погледнах назад. Всичко това се случи във време, когато изглеждаше втора природа за връстниците ми да получават добри оценки, да чуват, че най-добрият възможен път е да си намерят стабилна работа и да се установят в удобни рутини, но по време на всичко това усещах дълбок дисонанс, тихо, настойчиво гласче, което ми казваше, че трябва да има нещо повече от живота в тези рамки. "Животът трябва да е предназначен за повече", помислих си. Ако беше възможно за мен да намеря искра надежда сред шума, хаоса и тихите битки, тогава може би и други се нуждаеха от нея. Но тази мисъл беше мимолетна. Първо трябваше да се погрижа за себе си.

Why "Beyond The Dream"?